Никола Ракитин(1885-1934), "Псалом"

На живота книгата дочитам,
малко още, и ще бъда веч накрая
и защо живях, аз не се питам,
и що за мен ще кажат някога, не зная.
Я книгу жития почти осилил-
ещё немного и достигну корки,
почто житьё, не спрашиваю милых,
и чем припомнят, если выйдет срок мой.

Аз обичах радостното слънце,
волно реех се в леса и в равнината;
аз говорех с кълналото зрънце,
с птичките, със дървесата и житата.
Любил по жизни радостное солнце,
гулял привольно лесом и равниной;
беседовал с проклюнувшимся зёрнцем,
и с пташками, с деревьями да нивой.

Брат бях аз на всекиго в бедите,
извор бе сърцето ми на чувства свети
и без ропот пих от горчивините,
и тежаха ми на други греховете.
Я ,подставляя плечи бедолагам,
питал от сердца родниками чувства,
безропотно хлебал беду из фляги-
-друзья, от ваших низостей я грустен.

В блъсканицата кой да е първи,
пряпорец не дигнах, не пламтях от злоба,
но в оплисканите думи с кърви
плаках и оплаквах свой и чужд над гроба.
Да, в толчее` я вёл себя неловко,
флажком не тыкал, не алкал отлупов,
но строками, обрызганными кровью
оплакивал свои-чужие трупы.
 
И в гърма на жизнената битва
към небето моят дух ще се възземе
като недоречена молитва,
като плач от струна, скъсана без време.
И в грохоте прижизненного тока
душа моя на небеса отлынет:
как плач струны, оборванной до срока,
иссякнет недопетая молитва.

перевод с болгарского, курсивом, Терджимана Кырымлы