* * *

Родные болота

О, дымные гро`бы моих мемуаров изорванных,
приюты последние — гонят мятежные дни,
я вновь к вам вернулся, устав в разорениях грохотных,
и вновь безнадёжность в душе еле слышно звенит.

Я вспомнил, как в сумраке, спрятавшись в иву плакучую,
следил я полёт и загадывал что-то звезде —
так ваших дочурок бессмертных, чуму и трясучую,
зову с фонарями по тихой и сонной воде.

Я матушку снова припомнил на одре простёртую,
и много цветов, и горение жёлтых свечей,
и люд незнакомый, зарывший родную и мёртвую,
и вечер затем, и укоры сиротских ночей.

А после — лугами за белыми, за лунорогими — 
волов выпасал я с лоскутной сумой на спине,
а стих мой летевший звучал и мечтой, и восторгами,
и тихой, вовек неизбывной печалью по ней.

Мои корабли поглотила пучина бездонная,
но к вам я на щепке плыву и надеюсь на вас;
эй, бледные девочки, гавань задымлена, тёмная —
зажгите мне бакены жёлтые в поздний мой час!

Асен Разцветников
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Родни блата

Вий, димни ковчези на моите разломени спомени,
Вий, сетни пристанища в моите разбунени дни —
аз пак се завръщам при вас, уморен от погромите,
и пак безнадеждност в душата ми тихо звъни.

Аз спомням как нявга съм кършил върбите ви клюмнали
и гледал съм вечер как в здрача излитат звезди,
как вашите щерки — безсмъртната треска и чумата —
с фенерчета бродят във тихите, сънни води.

Аз спомням пак своята майка, простряна на одъра,
и многото цвете, и тънките жълти свещи,
и чуждите хора, които я с песни загробиха,
и първата вечер, и първите страшни нощи.

И дните, когато кръстосвах полята ви весели
с воловете бели и с пъстра торбичка на гръб,
и в моята сбирка звучаха и нежност унесена,
и много възторзи, и много сподавена скръб.

О, моите кораби в морските бездни останаха
и хванат за малка дъсчица, аз плувам към вас —
хей, бледни девойки от тихите димни пристанища,
запалвайте жълтите фарове в късния час!

Асен Разцветников